С решение № 18 от 27.10.2026 г. по конституционно дело № 11/2026 г. Конституционният съд отхвърли искането на 1-ви състав на Районен съд – Плевен, наказателно отделение, да обяви за противоконституционен чл. 53, ал. 1, б. „а“ от Наказателния кодекс – разпоредбата за задължителното отнемане в полза на държавата на имуществото, с което е извършено умишлено престъпление.
Сезиращият съд твърдеше, че текстът противоречи на принципа на равенство (чл. 6, ал. 2 от Конституцията) и лишава съда от правораздавателната му функция (чл. 119, ал. 1 от Конституцията), а по същество – и на неприкосновеността на частната собственост (чл. 17, ал. 3 от Конституцията). Конституционният съд не се съгласи с нито един от тези доводи и остави разпоредбата в сила.
Независимо от наказателната отговорност се отнема в полза на държавата имуществото, което е собственост на виновния и е било предназначено или е послужило за извършване на умишлено престъпление. Когато имуществото липсва или е отчуждено, се присъжда неговата равностойност.
Разпоредбата е императивна и е в общата част на кодекса – приложима е за всички умишлени престъпления, а не само за изрично изброени случаи. Съдът я налага наред с наказанието за престъплението.
Делото е образувано на 18.05.2026 г. по искане на състава, разглеждащ наказателно дело от общ характер № 695/2026 г. В съдебно заседание на 2.04.2026 г. съдът е одобрил споразумение, по силата на което за кражба по чл. 195, ал. 1, т. 4 във връзка с чл. 194, ал. 1 НК на обвиняемия е наложено наказание шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено с тригодишен изпитателен срок.
В производството по чл. 306, ал. 1, т. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс прокуратурата е поискала отнемане на вещите, послужили за престъплението. Съставът е констатирал, че стойността на тези вещи многократно надвишава стойността на отнетите и впоследствие възстановени вещи – предмет на престъплението, и че поради императивния характер на разпоредбата не може да прецени съразмерността на отнемането.
Съдът приема, че макар текстът да е уреден в глава четвърта на общата част на кодекса „Наказание“, отнемането не е наказание, а мярка за държавна принуда. По същността си то е принудително и безвъзмездно отчуждаване в полза на държавата на конкретното имущество, предназначено или послужило за умишлено престъпление.
Водещ е превантивният ефект – да се ограничи възможността за ново престъпление чрез заплахата от отнемане на имуществото. Когато са налице законовите предпоставки, съдът е длъжен да приложи мярката; правилата за определяне и индивидуализация на наказанието по чл. 54 и следващи от НК за нея не се прилагат.
Съдът се позовава и на постоянната си практика – Решение № 12/2021 г. по к.д. № 10/2021 г., Решение № 1/2023 г. по к.д. № 17/2022 г. и Решение № 8/2025 г. по к.д. № 15/2024 г., според която императивното задължение да се отнеме имуществото е конституционосъобразно.
Решението очертава границата между двете последици. Конфискацията като наказание по чл. 44 НК засяга принадлежащото на виновния имущество изобщо – цялото или определена част от него. Отнемането по чл. 53, ал. 1, б. „а“ НК се насочва само към изчерпателно определеното в нормата имущество, което е било предназначено или е послужило за умишленото престъпление. Затова имущественото състояние на дееца има значение при наказанието, но не и при мярката.
Съдът отговаря и на основния довод на сезиращия състав – че вещите, чието отнемане се иска, струват многократно повече от възстановените отнети вещи, предмет на престъплението. Според решението постигането на целта на мярката не изисква съпоставка нито с имуществената стойност на предмета на престъплението, нито с материалното положение на дееца. Такава преценка би поставила отделните извършители в неравностойно положение според имущественото им състояние.
Един от конституционните съдии не е съгласен с решението. Според съдия Янкулова отнемането е форма на държавна принуда, за която важат общите изисквания – освен да е установена със закон и да има легитимна цел, тя трябва да е подходящо и необходимо средство и да е пропорционална. Легитимните цели не се оспорват, но автоматизмът на прилагане за всички случаи на умишлени престъпления, без съдът да може да провери пропорционалността с оглед на конкретните обстоятелства, прави мярката непропорционална. В особеното си мнение тя подчертава, че съдът би трябвало да може да приложи държавната принуда само дотолкова, доколкото е необходима за постигане на целта ѝ.
Решението е обнародвано в „Държавен вестник“, бр. 100 от 3.11.2026 г. По чл. 151, ал. 2 от Конституцията то влиза в сила три дни след обнародването – от 6.11.2026 г. Решенията на Конституционния съд са окончателни и задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани (чл. 14, ал. 5 и 6 от Закона за Конституционния съд).
Тъй като искането е отхвърлено, нищо в действащото право не се променя: чл. 53, ал. 1, б. „а“ НК продължава да действа. При всяко умишлено престъпление съдът е длъжен да отнеме в полза на държавата имуществото, което е собственост на виновния и е било предназначено или е послужило за деянието, а когато то липсва или е отчуждено – да присъди равностойността му.
Автор и дата на последна актуализация на текста спрямо законодателството:
